|
В едно село живял един татко. На него му било много жал, че не знаел да чете, и страдал, като гледал, че имало други, които знаят. Той си имал син и го чакал да порасне, та поне той да се научи.
Синът му пораснал и татко му с радост го завел при учителя да се учи на книга и с голяма радост го чакал, като се връщал от учителя. Учил, що се учил синът му в селското школо, после го пратил на друго място, където имало по-добри учители, за да се научи на по-дълбока книга.
Като се изучил там, колкото знаели учителите, синът си дошъл дома при майка си и татко си. Те много се зарадвали, когато посрещнали сина си учен и преучен — и си мислели и си казвали, че това, що имат те, никой няма — като техния син нямало учен и умен на този свят!
Добре, ама ученият син захванал да гледа на майка си и татко си като на прости хора, селяни; за щяло и нещяло им се смеел и им казвал:
— Ей, вие не знаете нищо, не е така, както казвате, вие не сте учили, а аз знам, аз съм учил, вие сте прости, селяни. Не им харесвал нито яденето, нито пиенето, нито седенето, нито лежането, а на всичко намирал недостатъци.
Днеска така, утре така, на татко му омръзнало и му домъчняло, че толкова се е мъчил и харчил, за да го научи на книга, и толкова са се радвали с майка му на неговото учение, а днес синът им така да им се подиграва, че те не знаели нищо, били селяни, а той знаел всичко. „Стой, синко, си рекъл той, сега ще те видя колко ти е знанието!” Поръчал на жена си да направи баница. Тя направила баницата, изпекла я и като дошло време за ядене, сложила я на софрата.
Наредили се всички на софрата в кухнята, а на най-видно място старият домакин. Преди да започнат да ядат, неученият татко рекъл на учения свой син:
— Синко, ти винаги казваш, че ние не сме били учени, та не сме знаели нищо, а ти, учен, всичко си знаел. Имаш право, така е, ние сме селски люде, неучени, та не отбираме нищо и затова татко ти те е пратил при учителя и толкова е харчил за тебе, за да се научиш ти барем, ако не той, та да не си като него прост. Щом си толкова учен и знаеш всичко, ще те питам да ми кажеш: откъде е завита кората на баницата, та докъде е довита, къде й са краищата?
Ученият син гледал отсам, пулил се оттам, мъчил се да разбере откъде е захваната да се завива кората, та докъде е довита, но никак не можел да й намери края, не можел да познае откъде била завита баницата. Най-сетне рекъл на татко си:
— Не знам, тате, не мога да го намеря края.
— Тогава татко му му рекъл:
— Ти, синко, на една вита баница не знаеш края, какво се хвалиш, че всичко си знаел и че ние, татко ти и майка ти, не сме знаели нищо? Повече да не се хвалиш пред по-стар човек, че си знаел повече от него.
— Язък, жено, че толкова харчихме, толкова се мъчихме и толкова се надявахме на учения наш син!
народна приказка
|
|
